FT: Очарованието на Сибир — жалко, че не съм там
Авторът споделя впечатленията си от пътуването с влак по Байкало-Амурската магистрала. Безкрайните простори на Сибир и Далечния изток предизвикват у него възхищение. Това, което Дивият Запад е било за Америка, за Русия е Изтокът — недокосната земя, казва той. Може би в бъдеще тези пространства ще бъдат ценени повече.
Превод от The Financial Times (Великобритания):
На сателитната снимка Сибир може да изглежда като някакво тъмно пространство, простиращо се от градовете в Западна Русия до бреговете на Тихия океан и от пустинята Гоби до Арктика.
Увеличете мащаба на север от бреговете на езерото Байкал и ще видите приглушена верига от светлини, които минават на изток през тази тъмнина — това е електрическото трептене на малките градове, разположени по протежение на Байкало-Амурската магистрала, наричана още БАМ.
По същество това е едноколесна железопътна линия, по която влаковете се движат с около 40 километра в час и преминава през някои от най-отдалечените райони на Земята.
Намира се северно от добре познатата Транссибирска магистрала, тя върви приблизително успоредно с нея и все още остава здраво в сянката й — БAM е по-бавна, по-износена и според ентусиастите от уебсайта Seat61.com „не представлява от особен интерес за повечето западни пътешественици.»
Дължината на БAM е приблизително 4300 километра (2700 мили) — от Тайшет, където се разклонява от Транссибирската магистрала, и до Ванино на тихоокеанското крайбрежие.
Ако преместите релсите на БАМ далеч на запад, тогава по тях бихте могли да стигнете от Лондон до Йерусалим — през Париж, Милано и Истанбул.
Всъщност обаче по протежение на БАМ има само няколко малки и незабележителни селища, които понякога дори не са отбелязани в географския атлас.
Да бъдеш пътник по БАМ е все едно да си Гъливер в Бробдиняг:
реките там са широки като езера, езерата са мощни като океаните, а горите изглеждат безкрайни.
Докато се движите с 40 километра в час (25 мили в час), огромните простори на планетата Земя бавно се разгръщат пред очите ви. Това, което Дивият Запад беше за Америка, за Русия е Изтокът — недокосната земя, накъдето се устремяват мечтите.
Никоя мечта не може да бъде по-голяма от БAM.
Съветският лидер Леонид Брежнев нарече тази железница «героичен проект на века» по времето, когато строителните работи започнаха през 70-те години. Изграждането на БAM означаваше полагане на релси в пустинята и отваряне на достъпа до сибирските залежи от злато, мед, въглища и дървен материал.
Метрополите на бъдещето трябваше да възникнат в тайгата. А БAM можеше да се превърне в бастион в случай на китайско нашествие, от което мнозина се страхували. В допълнение, тази магистрала може да свърже европейските пазари и Тихия океан. Другарите трябваше да продължат напред (с булдозери) и се предполагаше, че броят им в тази обетована земя ще се увеличи.
Дори от пътническата седалка можете да видите очертанията на мощните проекти по БАМ в широките пространства. През първия ден от пътуването ми с влак пътниците се втурнаха към дясната страна на влака, когато минахме покрай язовир Братск — 5470 квадратни километра (2110 квадратни мили) вода проблясваха на южния хоризонт.
Спомням си с копнеж тези отдалечени станции на БAM — малки населени места, които неочаквано ви поздравяват със скърцането на спирачките, както и със сушената риба, натоварена във вагон-ресторанта.
Всички те представляват Съветския съюз в миниатюра — град Ню Уоян е построен от латвийски работници, има къщи в балтийски стил, припомнящи морските капки от Рига.
Или Куанда, село, построено от узбеките с типична за Централна Азия атмосфера. А също от арменските, грузинските, украинските и дори анголските и кубински другари, които работели в БАМ и някои от тях оставили малък спомен за родината си по тези далечни граници.
Другарите от Санкт Петербург изградили близо 6500 километра жп магистрала (4000 мили), за да построят град Северобайкалск — любимата ми спирка на магистралата — който сега се намира между планинските вериги и северния бряг на Байкал…
Докато закусвах в Лондон, след като се завърнах, си представях нощният влак от Тинда да напуска гарата в Комсомолск-на-Амур, близо до източния край на магистралата.
В последната си нощ по БАМ, рано сутринта обиколих вагоните и прекарах времето си с нос, залепен към студения прозорец. Луната се отразяваше в речните корита. Боровите гори бяха покрити със сняг, сенки и тишина. Веднъж или два пъти проблеснаха светлини — като маяци в тъмнината.
Прекарвайки дните си между четири стени днес по време на пандемията, ми липсват безкрайните хоризонти на БАМ. А в бъдеще — на нашата все по-населена планета — тези необятни простори може да се ценят повече, отколкото минералното богатство в техните дълбини.
Петя Паликрушева
Източник: https://www.ft.com/content/62b405a7-0411-47c1-8a9a-abafe16f7d88